№
град Разград, 03.07.2019 година
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично съдебно заседание
на 03.06.2019 г. в състав:
Председател: Анелия Йорданова
Членове:
Рая Йончева
Атанас Христов
при секретаря С.Л. разгледа докладваното от съдия Атанас Христов въззивно гражданско дело № 136
по описа за 2019 година и за да се
произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 28 от 14.02.2019 г. по гр.д № 444/2018г. по
описа на РС -Кубрат, съдът е постановил следното:
ОТХВЪРЛЯ исковете на
„Фронтекс интернешънъл” ЕАД, ЕИК
200644029 със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Хенрик Ибсен № 15,
п. к.1407, представлявано от А.В.Г.– изпълнителен директор, чрез
пълномощник юрисконсулт Капка Николаева Паланова за установяване на вземането по издадена
Заповед № 108/27.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 228/2018 г. по описа на РС–Кубрат, че А.П.П., ЕГН ********** с пос./наст. адрес *** дължи претендираните суми: 1 989.24 лева, главница, ведно със законната лихва считано от 25.04.2018 г. до окончателното плащане; 1 679.20 лева,
лихва за забава върху главницата, начислена за периода от 06.12.2012 г. до 13.04.2018 г., съставляващи неплатено задължение по Договор за паричен заем № PLUS-01569704/12.04.2011 г., което
задължение е цедирано с Договор за прехвърляне на парични вземания (цесия) от 08.07.2014 г. в полза
на „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, на
осн.чл.422 ГПК.
Недоволен
от това решение ЧАСТТА му, с която е отхвърлен иска за главницата от 1 989.24
лева, е останал жалбоподателят „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, който
чрез пълномощника си юрисконсулт Теодора Кощрова го обжалва в тази му ЧАСТ.
Моли решението в обжалваната част да бъде отменено като неправилно и се
постанови решение, с което исковата претенция да бъда уважена изцяло. Сочи, че
уведомлението за цесията е редовно връчено на ответника като приложение към
исковата молба, на осн. чл. 47, ал.6 ГПК. На ответника е бил назначен особен
представител именно защото съдът е констатирал редовност на връчването на
исковата молба с приложенията й по смисъла на чл. 47, ал.6, изр.1 ГПК.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, насрещната по жалбата страна – ответницата А.П.П., чрез особения си
представител адвокат Мариана Николова от
АК – Разград, депозира отговор на жалбата. Намира жалбата за допустима, но
неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Излага подробни
съображения.
Страните нямат доказателствени искания.
По допустимостта на въззивното
производство и предварителните въпроси по чл. 267 ГПК съдът се е произнесъл с определението си
за насрочване на откритото съдебно заседание.
В открито съдебно заседание, при редовност
в призоваването, въззивникът не изпраща представител. Пълномощникът му депозира
писмена молба, с която поддържа въззивната си жалба.
В открито съдебно заседание, при редовност
в призоваването, въззиваемата страна не се явява. Явява се особения й представител адвокат Мариана
Николова от АК Разград, който поддържа отговора на жалбата и излага
допълнителни съображения.
За да се произнесе по спора, Разградския
окръжен съд съобрази следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
обективно кумулативно съединени установителни искове, предявени по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Производството е образувано по искова
молба, подадена от „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, против А.П.П., с искане да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 1 989.24 лева, главница, представляваща неплатено задължение по
Договор за паричен заем № PLUS-01569704/12.04.2011
г., ведно със законната лихва считано от 25.04.2018 г. до окончателното
плащане; 1 679.20 лева,
лихва за забава върху главницата, начислена за периода от 06.12.2012 г. до
13.04.2018 г., като се претендират разноски за заповедното и исковото производство.
Исковата претенция се основава на
твърденията, че на 12.04.2011 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД в
качеството на заемодател и А.П.П. – като
заемател бил сключен Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01569704. В изпълнение на цитирания договор заемодателят е предоставил под
формата на заем парична сума в размер на 2 908.02 лева, която заемателят се
задължил да върне ведно с уговорената договорна лихва в срок до 04.04.2014 г. на 36 броя равни
месечни погасителни вноски, всяка в размер на 159.50 лева, като първата
погасителна вноска е била дължима на 05.05.2011 г. Ответникът погасил само част
от задължението, като и след настъпване на крайния погасителен срок –
04.04.2014 г. е останал задължен за останалите месечни вноски. Падежът на
първата неплатена вноска настъпил на 05.12.2012г. С договор за продажба на
вземания от 08.07.2014 г. „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е прехвърлило
вземането, произтичащо от Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01569704/12.04.2011 год. на ищеца. Поради това, че
кредитополучателят не е изпълнил задължението си по Договор за потребителски
паричен кредит № PLUS-01569704/12.04.2011 г.,
ищецът подал заявление срещу длъжника, въз основа на което била издадена
Заповед № 108/27.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по реда на
чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 228/2018 г. по описа на РС – Кубрат. Поради
това, че длъжникът е бил уведомен за издадената заповед по реда на чл. 47, ал.
5 от ГПК, в едномесечен срок с исковата молба ищецът моли съда да приеме за
установено по отношение на А.П.П., че тя му дължи претендираните суми.
Ответникът, чрез особения си представител,
с отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, оспорва исковете по основание и размер
като неоснователни, с искане да бъдат отхвърлени. Разград заявява становище, че исковете са допустими, но
неоснователни поради следните съображения: 1/ длъжникът не е бил валидно
уведомен от цедента за прехвърляне на вземанията му на нов кредитор, като това
не е сторено и с уведомленията към исковата молба, поради това, че длъжникът е
уведомен по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК и участва в процеса чрез особен
представител; 2/ вземането за главница, лихви, такси и разноски е погасено по
давност. Алтернативно ако съдът приеме, че главното задължение не е погасено по
давност, прави 1/възражение за погасяване с петгодишна давност на всички
погасителни вноски за главница с падеж преди 25.04.2013 г. в общ размер 797.50
лева и 2/възражение за погасяване по давност на вземането за лихва за забава за
периода от 06.12.2012 г. до 25.04.2013 г., с тригодишна давност, съгласно чл.
111, б. „в“ от ЗЗД. В съдебно заседание пред
РС заявява становище, че процесният договор за заем е и нищожен поради
нарушения на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 10, 11, 12 и 20 от Закона
за потребителски кредит.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че на 12.04.2011 г. е сключен договор за потребителски кредит между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и ответника с краен срок на плащане – 04.04.2014 г., по който кредитополучателят е
извършил частични погашения, но останал да дължи претендираната в настоящото
производство сума. „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД е прехвърлило процесните вземания с договор за прехвърляне на вземания от 08.07.2014 г. на ищеца „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД. Представено е
и пълномощно, с което цедента е упълномощил цесионера с права да уведоми от
негово име всички длъжници по вземания на дружеството за извършената цесия. Ищецът признава, че е изпратил до ответника Уведомлението за цесията такова, но то се е върнало като
непотърсено от адресата. Ищецът в исковата молба е заявил, че
уведомяването за извършената цесия и потвърждването й от цедента следва да се
извърши с връчване на исковата молба на длъжника, към която са приложени
пълномощно за уведомяване, издадено от цедента за цесионера, уведомление за
цесия и писмено потвърждаване. Уведомлението за
цесията, съставляваща приложение към исковата молба, е връчено не на
ответника-кредитополучател или на негов упълномощен представител, а на назначения
му на основание чл.47, ал.6 ГПК особен представител. Представителната власт на
особения представител се изчерпва с осъществяване на процесуалното
представителство по конкретното гражданско дело, по което същият е назначен, и
не обхваща получаването на материалноправни изявления, адресирани до
представлявания от особения представител отсъстващ ответник. Особеният
представител може да извършва всички съдопроизводствени действия, освен тези,
свързани с разпореждане с предмета на делото – арг. от чл.29, ал.5 вр.чл.34,
ал.3 ГПК, защото не е страната по спорното материално правоотношение.
Следователно получаването от негова страна на изявления, които принципно биха
довели до промяна в това материално правоотношение, като например заменянето на
предходния кредитор с нов, няма да произведе този ефект. По изложените съображения първоинстанционният съд намерил, че ищецът не е провел доказване на релевантния факт
– уведомяването на ответницата за прехвърляне на вземанията, поради което дори
и такива вземания по договора да съществуваха, то ищецът нямаше да е активно
материално легитимиран да търси изпълнението им – арг. от чл.99, ал.4 ЗЗД.
Разградският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
В частта, с която е отхвърлен иска досежно сумата от
1 679.20 лева, лихва за
забава върху главницата, начислена за периода от 06.12.2012 г. до 13.04.2018 г., както и за законна лихва считано от
25.04.2018г., като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила.
Предмет на настоящото въззивно
производство е първоинстанционното решешение само в частта му с която е отхвърлен
иска за сумата от 1 989.24 лева – главница.
Въззивната жалба е подадена в срок, от
легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се
явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
След извършена служебна проверка по чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че обжалваното
решение, в обжалваната му част, е валидно и допустимо. При въззивната проверка
за нарушение на императивни материалноправни норми при постановяването му и при
проверка на неговата правилност по изложените в жалбата оплаквания, както и
като взе предвид възраженията и доводите, релевирани с отговора на въззивната
жалба, Разградския окръжен съд намира следното:
Пред настоящата инстанция не е спорно, че на
12.04.2011 г. е сключен договор за потребителски кредит между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и
ответника с краен срок на плащане – 04.04.2014 г., по който кредитополучателят е извършил частични погашения, но останал да дължи
претендираната в настоящото производство сума. „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е прехвърлило процесните вземания с
договор за прехвърляне на вземания от 08.07.2014 г. на ищеца
„Фронтекс Интернешънъл” ЕАД. С пълномощно, с
цедента е упълномощил цесионера с права да уведоми от негово име всички
длъжници по вземания на дружеството за извършената цесия. Ищецът признава, че е
изпратил до ответника Уведомление за цесията, но то се е върнало като
непотърсено от адресата. Към исковата молба са приложени пълномощно за уведомяване, издадено от
цедента за цесионера, уведомление за цесия и писмено потвърждаване. Така Уведомлението за цесията, като приложение към исковата молба, е връчено на назначения
на основание чл. 47, ал.6 ГПК
особен представител на ответника-кредитополучател.
Видно от заключението на съдебно
счетоводната експертиза, прието от РС, което настоящия състав намира за пълно,
ясно и правилно, е че: Предоставен е кредит на ответника в размер на
2 908.02 лв. Ответницата е погасявала кредита, внасяйки 2 826.50 лв. със 17 вноски, като датата
на последната вноска е 22.11.2012г. в размер на 330.00 лв. С тези 2 826.50
лв. съгласно чл. 7 от условията по договора са погасени: 104 лв. разноски,
208.71 лв. главница за застраховка по кредита, 1 595.01 лв. договорена
лихва и 918.78 лв. от главницата по кредита. Размерът на дължимото по договора
е в общ размер на 3 344.54 лв., както следва – главница в размер на
1 989.24 лв., лихва в размер на
1081.93 лв. /за периода от 06.12.2012г. до 13.04.2018г./ върху
1 989.24 лв. В годишния процент на разходите на се включени разходите
упоменати в ал. на чл. 19 ЗПК /л.76-77 РС/.
По
възражението в жалбата, че е неправилно РС е приел че не е осъществено връчване
на уведомленията до ответника за прехвърляне на вземанията в хода на
производството с материалноправния ефект по чл. 99, ал. 4
ЗЗД, защото уведомлението за цесията като
част от приложенията към исковата молба е получено от назначения от съда особен
представители по чл. 47, ал. 6 ГПК.
Налице е противоречива съдебна практика по
въпроса съобщена ли е на длъжника цесията по чл. 99, ал.3 ЗЗД, ако съобщението за цесията му е връчено чрез назначен особен
представител по чл. 47, ал.6 ГПК.
Според едното становище отговора е
отрицателен. Това становище е отразено в Решение № 74/27.07.2017 г. по в.т.д. №
154/2017 г. по описа на БАС, недопуснато до касационно обжалване с Определение
№ 567/18.09.2018 г. по т.д. № 3153/2017 г. на ВКС, II т.о. Решение от 18.03.2016г. на
в.гр.д.№21/2016г. по описа на Ловешкия окръжен, Решение № 42/05.02.2019 г. по в. гр.
д. № 838/2018 г. по описа
на Хасковският окръжен съд, Решение № 193 от 10.05.2019 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 156/2019 г., Решение № 269 от 5.03.2019 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2699/2018 г., Решение
№ 89 от 13.03.2019 г. на ОС - Хасково по в. гр. д. № 51/2019 г., Решение № 193 от 27.05.2019 г. на ОС -
Хасково по в. гр. д. № 161/2019 г., Решение
№ 194 от 27.05.2019 г. на ОС - Хасково по в. гр. д. № 225/2019 г., Решение № 62 от 22.03.2019 г. на ОС - Ловеч
по в. гр. д. № 18/2019 г., Решение от 17.09.2015г. по възз.гр. д. № 335/2015
год., на ОС – Сливен.
Според другото
становище, отговора е положителен. В този смисъл са: Решение № 29 от 6.12.2018 г. на ОС - Разград
по в. т. д. № 101/2018 г., Решение № 410 от 16.05.2019 г. на ОС - Варна по в.
т. д. № 294/2019 г., Решение № 227 от 18.03.2019 г. на ОС -
Варна по в. т. д. № 5/2019 г., Решение № 185 от 23.05.2019 г. на ОС - Пазарджик
по в. гр. д. № 265/2019 г., Решение № 183 от 22.05.2019 г. на ОС - Пазарджик по
в. гр. д. № 191/2019 г., Решение № 493 от 16.04.2019 г. на ОС - Пловдив по в.
гр. д. № 285/2019 г., Решение № 162 от 5.06.2019 г. на ОС - Сливен по в. гр. д.
№ 254/2019 г., Решение от 30.04.2019 г.
на ОС - Видин по в. гр. д. № 129/2019 г.,
Решение от 3.05.2019 г. на ОС - Ямбол по в. гр. д. № 102/2019 г., Решение № 83 от 20.03.2019 г. на ОС -
Перник по в. гр. д. № 2/2019 г., Решение
№ 149 от 5.06.2019 г. на ОС - Кюстендил по в. гр. д. № 74/2019 г., Решение №
692 от 12.02.2019 г. на ОС - Благоевград по в. гр. д. № 998/2018 г., Решение № 22 от 20.02.2019 г. на ОС - Русе
по в. т. д. № 4/2019 г., Решение № 56 от 23.02.2018г по въззивно гражданско дело № 670/2017г. по описа на Окръжен съд –
Перник.
В съдебната практика по чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД безпротиворечиво е
установено правилото, че уведомяването на длъжника не е елемент от фактическия
състав на договора за цесия. Със сключването на такъв договор вземането
преминава от цедента към цесионера. До съобщаването на длъжника тази последица
от договора се отнася само до отношенията между страните по него – цедент и
цесионер. Целта на задължението на цедента да уведоми длъжника за прехвърленото
вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение – да
изпълни задължението си точно, като плати на надлежно легитимирано лице, което
е актуалният носител на вземането към момента на плащането. Следователно
длъжникът може да възразява успешно за липса на уведомяване, само ако
едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на
овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението (така определение №
987/18.07.2011 г. на ВКС по гр. д. 867/2011 г., ІV г. о.). Подобно възражение
липсва в отговора на исковата молба, а от друга страна по делото е установено с
представеното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, че след прехвърляне
на вземането ответникът не е извършвал плащания. Ето защо възражението за неуведомяването на ответника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД е без
правно значение за спора. Горният извод прави безпредметно
обсъждането на въпроса дали връчването на уведомление
за извършената цесия на особения представител на длъжника в хода на
образуваното съдебно производство поражда валидно действие спрямо последния. Такава е и съдебната
практика - Решение № 60 от
7.03.2019 г. на ОС - Разград по в. гр. д. № 25/2019 г., Решение № 4121 от 1.08.2017
г. на ОС - Благоевград по в. гр. д. № 205/2017 г., Решение № 692 от 12.02.2019
г. на ОС - Благоевград по в. гр. д. № 998/2018 г.
Ето защо, следва да бъдат разгледани
по същество останалите възражения на страните.
Досежно възраженията на особения
представител на ответника за нищожност на
клаузите на процесния договор относно определяне на процента на възнаградителна
лихва, съдът не следва да се произнася, тъй като решението в частта му, с което
е отхвърлен иска за възнаградителната лихва е влязло в сила като необжалвано.
Както вече се посочи, предмет на въззивното производство е само частта от
решението относно главницата.
По възражението на ответника, че на осн. чл. 5, изр. 2 от Договора е
настъпила автоматична предсрочна изискуемост от 05.01.2013 г., а заявлението по
чл. 410 ГПК е подадено в РС – Кубрат на 25.04.2018г., т.е. след като е изтекъл
петгодишния давностен срок по чл. 111 във вр. с чл. 114, ал.1 ЗЗД.
Съгласно от чл.5, изр.2 от договора, при
просрочване на две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на
втората непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в
целия му размер, вкл. всички определени от договора надбавки, ведно с дължимото
обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането, без да е
необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпването на предсрочната
изискуемост.
Не се спори, че падежът на първата
неплатена вноска е настъпил на 05.12.2012г. Падежът на следваща вноска, която
не е погасена е на 04.01.2013г., т.е., ако клаузата на чл. 5, изр.2 от Договора
би се приложила, то считано от падежната дата на втората непогасена вноска би
настъпила автоматичната предсрочна изискуемост.
От своя страна ищецът изрично сочи, че не
се позовава на предсрочна изискуемост, няма данни за упражняване на това право
на кредитора, а на крайната дата за неизпълнение на договора – 04.04.2014г. /л.
71 РС/.
Така основният въпрос който се поставя е
дали по отношение на договора за кредит сключен с небанкова институция намира
приложение т. 18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно момента на
настъпване на предсрочната изискуемост на вземане по договор за банков кредит.
По този въпрос е налице противоречива
съдебна практика.
Според първото становище, по отношение на
договора за кредит сключен с небанкова институция не намира приложение т. 18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС
относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на вземане по договор
за банков кредит. В този смисъл са: Решение № 614 от 17.05.2017 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 605/2017 г., Определение
№ 4586 от 14.10.2015 г. на ОС - Благоевград по в. гр. д. № 824/2015 г., Решение
№ 52 от 18.02.2016 г. на ОС - Враца по в. гр. д. № 20/2016 г., Решение № 461 от 21.10.2016 г. на ОС -
Плевен по в. гр. д. № 630/2016 г.,
Решение № 59 от 16.02.2016 г. на ОС -
Велико Търново по в. гр. д. № 1425/2015 г.
Според второто
становище, по отношение на договора за кредит сключен с небанкова институция намира
приложение т. 18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно момента на
настъпване на предсрочната изискуемост на вземане по договор за банков кредит.
В този смисъл са: Решение № 478 от
12.04.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 14/2019 г., Решение № 741 от
15.11.2017 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 967/2017 г., Решение № 844 от 8.12.2017 г. на ОС - Варна
по в. т. д. № 1168/2017 г., Решение № 362
от 18.10.2017 г. на ОС - Хасково по в. гр. д. № 535/2017 г., Решение от 29.04.2015 г. по в.
гр. д. № 135/ 2015 г. на Кюстендилският окръжен съд, Гражданско отделение, III-и въззивен състав, Решение №179 от 19.07.2018 г. по
в.т.д. № 235 по описа на ВнАпС за 2018 г
Настоящият съдебен състав споделя второто
становище. Независимо
от обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по
смисъла на чл. 3 ЗКИ, даденото в цитираното ТР разрешение за
необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника
изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно
и следва да намери приложение по аналогия. Същото следва да се прилага не само
за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по договор за банков
кредит /който по същността си е договор за заем/, но и по отношение
настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични задължения по
други договори, по които престацията на кредитора е била изпълнена в цялост, а
задължението на длъжника е разсрочено. Не съществуват правно-логически
аргументи, които да са основание за различно третиране на предсрочната
изискуемост на кредитите /заемите/, отпускани от небанкови финансови
институции/ и тези, отпускани от търговските банки. Няма основание
заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, да бъде освободен от задължение да обявява на длъжника, че счита
кредитът за предсрочно изискуем, защото това несъмнено би го поставило в
привилегировано положение спрямо банката, която също
по занятие предоставя в заем парични суми за своя сметка и на собствен риск.
Отделно - кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови
институции, биха били поставено в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците
по договори за банкови кредити.
Поради изложените съображения настоящият
съдебен състав счита, че и при вземания по договор за кредит с кредитор финансова институция по
смисъла на чл. 3 ЗКИ, съдържащ клауза за предсрочна изискуемост при
неплащане на определен брой вноски, предсрочната изискуемост
не настъпва автоматично, а е
необходимо преди подаване на заявлението кредиторът да е уведомил длъжника, че
упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, и това
волеизявление трябва да е достигнало до длъжника. Срокът за изпълнение на
задължението е съществен елемент от съдържанието на договора за кредит, поради
което за промяната му е необходимо не само наличие на договорна клауза, но и
изявление на правоимащия /кредитор/, че се възползва от това право и обявява
задълженията за предсрочно изискуеми. Постигнатата в договора предварителна
уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства
кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може
да събере вземането си, не поражда действие, ако банката, съответно финансовата
институция, изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника -
кредитополучател.
Предвид на това, за да се приеме, че е
настъпила предсрочна изискуемост на целия остатък от договора за кредит, е
необходимо кумулативно да са налице както обективните предпоставки за
предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит- в случая неплащане
на две поредни погасителни вноски, което обстоятелство е безспорно установено,
то и да е отправено от кредитора до кредитополучателя изявление, че упражнява
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е
достигнало до длъжника- кредитополучател.
Предсрочна изискуемост не е настъпила, тъй
като кредиторът не е отправил до кредитополучателя изявление, че упражнява
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем.
От изложеното до тук се установява, че
предсрочната изискуемост не е настъпила, поради и което към датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК не е изтекъл петгодишния давностен срок по чл.
111 във вр. с чл. 114, ал.1 ЗЗД относно цялото вземане на кредитора по
договора.
По евентуалното възражение на ответника, че ако не се приеме че е налице
автоматична предсрочна изискуемост, поради и което вземането не е изцяло
погасено по давност, то въз основа на изтекла петгодишна давност са погасени
всички вноски за главница с падеж преди 25.04.2013г., тъй като заявлението по
чл. 410 ГПК е подадено на 25.04.2018г.
Съдът намира това възражение за
основателно.
Съгласно чл.114 ал.1 ЗЗД, давността тече
от момента, в който вземането е изискуемо. Задължението, поето от ответника, е
да внася анюитетните вноски за погасяване на задълженията по договорите за
кредит и следователно давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от
датата, на която плащането е било дължимо по отношение на кредитора. Така
и постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр.д.№
6629/ 2013 г. на ВКС, IV г.о., ГК,
Заявлението по чл. 410 ГПК е предявено на
25.04.2018г. и прекъсва течението на погасителната давност по отношение на
всички анюитетни вноски, дължими след 25.04.2013 г., съгласно чл.116 б.”Б” ЗЗД. Дължимите
вноски преди тази дата са погасени по давност.
Предвид изложеното, иска относно
главницата се явява основателен за сумата от 1 404.12 лв., определен по реда на чл. 163 ГПК. Това е така,
тъй като не се оспорва твърдението на ищеца, че падежа на първата неплатена
вноска е настъпил на 05.12.2012г., а видно от заключението на ССЕ дължимата
главница е в размер на 1989.24 лв., тъй като от получения кредит в размер на
2 826.50 лв., а длъжникът е изплатил за главница сумата от 918.78 лв. Така
след извършено приспадане на погасените по давност вноски за главница,
непогасения остатък от главницата е в размер на 1 404.12 лв. За разликата над
тази сума до претендирания размер от 1 989.24 лв., искът се явява неоснователен.
С оглед на гореизложеното, обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска за
признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 404.12 лв., представляваща главница, като в
частта за разликата над тази сума до
пълния предявен размер на иска от 1 989.24 лв., решението следва да бъде
потвърдено.
Следва да се постанови друго решение, с
което се уважи установителния иск на въззивника по чл.422 ал.1 ГПК, за претендираната
главница - сумата от 1 404.12 лв.
Останалите възражения на страните съдът
намира за неоснователни.
По разноските.
С оглед изхода на спора, ответникът следва
да понесе отговорност за направените от ищеца разноски, както в заповедното
производство в размер на 47.22 лв., в исковото производство пред
първоистанционния съд в размер на 238.60 лв., както пред настоящата въззивна
инстанция –357.91 лв., на осн. чл. 78, ал.1 и ал.8 ГПК, вр. с чл.37 от ЗПрП и
чл.25, ал.1 и чл.26, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от горното, съдът,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 28 от 14.02.2019 г. по
гр.д № 444/2018г. по описа на РС - Кубрат, в частта, с която е отхвърлен
като неоснователен предявения от „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, ЕИК 200644029 със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. Хенрик Ибсен № 15, п. к.1407,
представлявано от А.В.Г.– изпълнителен директор, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 4 и ал. 2 ЗЗД за признаване за установено вземането по издадена Заповед № 108/27.04.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 228/2018 г. по
описа на РС–Кубрат, че А.П.П., ЕГН ********** с пос./наст. адрес ***, дължи сумата от
1 404.12 лева - главница,
съставляваща неплатено задължение по Договор за паричен заем
№ PLUS-01569704/12.04.2011 г., което задължение е цедирано с Договор за прехвърляне на
парични вземания (цесия) от 08.07.2014 г. в полза на
„Фронтекс интернешънъл” ЕАД, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Фронтекс
интернешънъл” ЕАД, ЕИК 200644029 със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. Хенрик Ибсен № 15, п. к.1407, представлявано от А.В.Г.– изпълнителен
директор, против А.П.П., ЕГН ********** с пос./наст. адрес ***, иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 4 и ал. 2 ЗЗД, за признаване за установено вземането
по издадена Заповед № 108/27.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 228/2018 г. по описа на РС–Кубрат, че А.П.П., ЕГН ********** с пос./наст. адрес ***, дължи на „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, ЕИК 200644029 със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. Хенрик Ибсен № 15, п. к.1407,
представлявано от А.В.Г.– изпълнителен директор, сумата от 1 404.12 лева /хиляда чатиристотин и четири лева и
дванадесет стотинки/ - главница, съставляваща неплатено задължение по Договор за паричен заем № PLUS-01569704/12.04.2011 г., което задължение е цедирано с Договор за прехвърляне на
парични вземания (цесия) от 08.07.2014 г. в полза на
„Фронтекс интернешънъл” ЕАД.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 28 от 14.02.2019 г.
по гр.д № 444/2018г. по описа на РС - Кубрат, в ЧАСТТА, с която иска за
главница е отхвърлен за разликата над сумата от 1 404.12 лева до пълния
претендиран размер от 1 989.24 лв.
В останалата му част, Решение № 28 от
14.02.2019 г. по гр.д № 444/2018г. по описа на РС – Кубрат е влязло в сила като
необжалвано.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал.1 и
ал.8 ГПК, вр. с чл.37 от ЗПрП и чл.25, ал.1 и чл.26, ал.1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, А.П.П., ЕГН ********** с пос./наст. адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, ЕИК 200644029 със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. Хенрик Ибсен № 15, п. к.1407,
представлявано от А.В.Г.– изпълнителен директор, следните суми:
- 47.22
лв. /четиридесет и седем лева и двадесет и две стотинки/ - разноски за
производството по ч. гр. д. № 228/ 2018 г. по описа на Районен съд – Кубрат,
- 238.60
лв./двеста тридесет и осем лева и шестдесет стотинки/ - разноски за
производството по гр.д № 444/2018г. по описа на Районен съд – Кубрат,
– 357.91
лв. /триста петдесет и седем лева и деветдесет и една стотинки/ – разноски
за производството по в.гр.д № 136/2019г. по описа на Окръжен съд – Разград.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване, на осн. чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
ДГ 2.