Решение по Гражданско дело 174/2019г.

Р Е Ш Е Н И Е

№…

Разград

3. VІІ.2019г.

Разградски окръжен

година Град

2019

съд

17.VІ.

На Година

публично

В заседание в следния състав:

Секретар: Н. Р. ПРЕДСЕДАТЕЛ:РАЯ ЙОНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АТАНАС ХРИСТОВ

АНГЕЛ ТАШЕВ

Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА

В.гражданско

2019

№174

дело по описа за година

за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ЕООД, ЕИК175074752, гр.София срещу Решение №32/ 19.ІІ.2019г. по гр.д.№1297/2018г. на РРС, с което съдът е отхвърлил като неоснователни исковете, предявени на осн.чл.422 ГПК срещу М.Г.А., ЕГН**********,*** за установяване на вземания, дължими по договор за револвиращ заем, съответно: в размер на 1 738,48лв. в изпълнение по главница и за 401,38лв. неустойка, договорена в обезщетение при предсрочно прекратяване на договора по вина на кредитополучателя, за които вземания, в образувано срещу длъжника чгрд №636/2018 на РРС е била издадена Заповед за изпълнение №1372/11.ІV.2018г. по чл.410 ГПК.

Позовавайки се на неправилност, необоснованост и незаконосъобразност, жалбоподателят моли за отмяна на решението и за уважаване на исковете в пълния им размер . Счита обжалваното решение за постановено в нарушение на чл.235 ГПК поради несъобразяване на установения по делото факт за настъпила изискуемост на вземанията с изтичане на договорения за връщането им срок. Подчертавайки статуса си на небанкова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, счита, че първоинстанционният съд неправилно е приложил ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС към процесния спор, тъй като същото се отнася единствено за банкови кредити, по сключени с банка договори. Счита, че процесният договор намира правната си уредба в ЗЗД и тези на действащия Закон за потребителския кредит като заем за потребление. Поради което, счита разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ за неприложима в установените по този договор облигационни отношения.

По въведените твърдения за нищожност на клаузата, предвиждаща размера на следващата се възнаградителна лихва се твърди, че договорът е сключен в условия на равнопоставеност и в рамките на договорната свобода, след попълване на Стандартния европейски формуляр, в който ответникът кредитополучател изрично е посочил параметрите на желания от него кредит и е бил запознат с възможностите, които предоставя дружеството. Въз основа на изложеното, иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което съдът да приеме за установено по отношение на въззиваемата, съществуването на процесните вземания. Претендира разноски.

По отношение на въззиваемата М.А., производството се развива по реда на чл.415, ал.1, т.2 във вр. с чл.47, ал.5ГПК. С депозиран в срока на чл.263ГПК отговор, чрез назначеният й в производството особен представител-адв.И.К., въззиваемата оспорва същата като неоснователна.

Доказателствени искания не са направени.

В съдебно заседание въззивникът не се представлява. Постъпило е писмено становище, с което поддържа въззивната жалба.

В с.з., чрез назначеният й особен представител, въззиваемата моли за потвърждаване на решението като правилно, обосновано и законосъобразно постановен съдебен акт. Идентично на заявеното в срок за отговор пред първоинстанционния съд, поддържа възражение за ненастъпила изискуемост на вземанията поради неспазване на предвидената в чл.60 ЗКИ процедура по обявяване на предсрочната му изискуемост, както и за нищожност на клаузата, предвиждаща в дълг на кредитополучателя заплащането на възнаградителна лихва в размер, накърняващ добрите нрави.

В съответствие с правомощията си по см. на чл.267 ГПК РОС намира, че като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, жалбата е допустима. Обжалваното с нея въззивно решение е валидно и допустимо. Значимите за изхода на делото факти са установени от първоинстанционния съд с допустими по см. на ГПК доказателствени средства, при правилно разпределена между страните тежест на доказване и в съответствие с проявена от тях активност в тази насока. Установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка се споделя от настоящата инстанция.

Като постановено по същество на предявените по реда и в сроковете на чл.422ГПК установителни искове, като краен резултат решението е правилно, но по различни от изложените в мотивите му съображения.

Като прецени събраните по делото доказателства, по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, съдът намира за установено следното:

Между „ПРОФИ КРЕДИТ България“ЕООД, въззиваемата и неучастващия в това производство Симеон Петров Петров са установени облигационни отношения, съгласно сключен на 19.ІІ.2013г Договор за револвиращ заем №5003444762(вж. л.9 и сл.от грд на РРС). Договорът се твърди сключен при ОУ, считани за негова неразделна част. По делото е безспорно, че в изпълнение на договорно поетите задължения, в качеството си на кредитор въззивникът е предоставил на въззиваемата за усвояването му кредит от 1950,00лв. В качеството си на кредитополучател, въззиваемата се е задължила с връщане на предоставената й в кредит сума в срок от 48 месеца - на равни месечни вноски, при договорени: ГПР от 55,91% ; ГЛП от 46,96% и лихвен процент на ден -0,13%. В резултат, с договорената в тези параметри възнаградителна лихва, задължението на кредитополучателя и солидарния длъжник е определено в общ размер от 4 428,41лв. Анюитетната вноска е договорена като месечно дължима на 20-то число от месеца в размер на 91,00лв.

В изрична договорна клауза - т.10.3.1 от ОУ към договора, страните са приели, че при просрочие на една месечна вноска с повече от тридесет календарни дни, договорът се прекратява автоматично, без да е необходимо кредитодателят да уведомява кредитополучателя. В случай на „автоматично“ прекратяване на договора поради неизправност на кредитополучателя, съгл. т.10.3.4 то ОУ отговорността му е обвързана с връщане на кредита и с дължима в обезщетение на кредитодателя неустойка в размер на 50% от целия размер на кредита. Съгласно н.10.3.4 от Договора, при така обективирана от кредитополучателя неизправност, в право на кредитора е предвидена и възможност за обявяването на договора за предсрочно изискуем. Върху приложеното като доказателство копие от ОУ не се установява подпис на кредитополучателя и съзадължилото се с връщане на кредита лице, поради което обсъдените договорни клаузи нямат характер на индивидуално договорени между страните.

В допълнение на изложеното в мотиви на обжалваното решение, в този си състав съдът приема, че постигната между страните уговорка за автоматично прекратяване на сключения между тях кредитен договор –т.10.3.2, урежда развалянето на договора от страна на кредитодателя при виновно неизпълнение на задължение от кредитополучателя и следва да бъде тълкувана съобразно разпоредбата на чл. 87 ЗЗД единствено в смисъл, че кредиторът няма да дава подходящ срок за изпълнение, а развалянето ще настъпи при условията на чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Съгл. чл.10 ЗПК писмената форма е предвидена като условие за валидност на договора за потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД дава възможност за разваляне на един двустранен договор от изправния кредитор, но след изрично предупреждение. Когато договорът е сключен в писмена форма(както е и в случая), то по арг. от разпоредбата на чл. 87, ал. 1, изр. второ от ЗЗД и изявлението за разваляне следва да е обективирано в писмена форма, а също и да е достигнало до другата страна по договора. Като постигната в противоречие с императивна законова норма, клаузата, освобождаваща кредитора от задължението на уведоми длъжника за прекратяването на договора и нищожна по см. на чл.26, ал.1, предл.ІЗЗД. В случая жалбоподателят не твърди да е отправил до въззиваемата изявление по см. на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, при което следва да се приеме, че същият не е провел успешно пълно и главно доказване на релевантните факти по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, обуславящи правото му да претендира заплащането на неустойка, като последица от валидно упражнено право за едностранно разваляне на договора.

Доколкото съдът приема, че такова валидно разваляне на договора не е налице, то на това основание в полза на ищеца не е възникнало и правото да начислява претендираната неустойка. Отделно от това, дори и при валидно разваляне на договора, съдът счита, че предявеният иск за присъждане на такава неустойка е неоснователен, доколкото посочената уговорка е неравноправна по см. на чл. 143, т. 5 от ЗПП като задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка за услуга, чието предоставяне е едностранно прекратено от доставчика за същия срок, за който се начислява неустойката и на осн. чл. 146 от ЗПП е нищожна, доколкото липсват данни да е индивидуално уговорена. С оглед на изложеното, съдът приема, че предявения осъдителен иск за заплащане на сумата от 401,38лв., претендирана като неустойка при едностранното прекратяване на Договор за револвиращ заем №5003444762 от 19.ІІ.2013г. е неоснователен и недоказан. Постановено в този смисъл, решението на РРС тази му част следва да бъде потвърдено като правилно, обосновано и законосъобразно.

По делото се следва за безспорно, че въведеното в предмет на договора вземане е носимо. В заключение, относимо на останалите доказателства по делото назначената по делото и приета от страните, и съда ССЕ е установила, че кредита от 1 950,00лв. е реално предоставен на въззиваемата, която е преустановила окончателно погасяването му на 28.VІ.2017г. Вещото лице установява, че поради неизвършени от въззиваемата плащания на дължимите за периодите от 20.ХІ.2014 до 17.ХІІ.2014 и от 20.ХІІ.2014 до 20.ІІ.2015 анюитетни вноски, относимо към 21.ІІ.2015г. са настъпили договорените в чл.10.3.4 предпоставки за обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Според експертизата, в погашение на кредита въззиваемата е извършила общо плащания в размер на 2 689,93лв., от които 687,93лв. същата е погасила след 21.ІІ.2015г. Съответно на договорения ред за погасяване на задълженията, кредиторът е отнесъл 1 938,43лв. в погашение на договорената възнаградителна лихва и 751,50лв. в изпълнение на главницата. Съобразявайки извършените плащания, в заключение експертът установява, че към дата на подаденото по реда на чл.410 ГПК заявление, по партида на въззиваемата съществува остатък по дълга в размера на 2 738,41лв., от които-1 198,51лв. по главница и 539,90лв. за договорната възнаградителна лихва.

По признание на ищеца извършените от ответницата плащания са в размер на 2 729,00лв.

С издадено на 13.V.2015г. „уведомително писмо“(вж.л.18, грд№1297/18 на РРС), жалбоподателят уведомява кредитополучателя, че поради обективирана от последния неизправност е обявил кредита за предсрочно изискуем и на 12.V.2015г. го е прекратил едностранно. Ищецът-жалбоподател не е ангажирал доказателства за връчване на уведомителното писмо до адресата- кредитополучател.

Безспорно е, че ищцовото дружество не е кредитна институция по смисъла на чл. 1 от Закона за кредитните институции, а финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от същия закон. Настоящият съдебен състав приема, че предсрочната изискуемост следва да се разбира като изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащане и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл ТР № 4/18.VІ.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Независимо от обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, даденото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно и следва да намери приложение по аналогия. Не съществуват правно-логически аргументи, които да послужат като основание за различно третиране на предсрочната изискуемост на кредитите (заемите), отпускани от небанкови финансови институции и тези, отпускани от търговските банки. Няма основание заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде освободен от задължение да обявява на длъжника, че счита кредита за предсрочно изискуем, защото това несъмнено би го поставило в привилегировано положение спрямо банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя сметка и на собствен риск. Липсва основание за поставяне на кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови институции, в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.

По тези съображения, в този си състав съдът счита, че и при договор за кредит, сключен от небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, съдържащ клауза за предсрочна изискуемост при неплащане на определен брой вноски, предсрочната изискуемост на вземанията по този договор не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението кредиторът да е уведомил длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, и това волеизявление да е достигнало до длъжника.

Съгласно разясненията, дадени в т.18 от Тълкувателно решение №4/18.VІ.2014г. тълк.дело №4/2013г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС, намерила израз в множество решения /Решение №123/9.ХІ.2015г. на ВКС по т.д. №2561/2014г., II т.о., Решение №169/ 17.І.2017г. на ВКС по т.д. №1272/2015г., II т. о. и др./, които намират приложение и по отношение на договорите за потребителски кредит, какъвто е процесният, когато искът по чл.422 ГПК е за вземане, произтичащо от банков кредит, съдържащ уговорки, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с оглед характера на заповедното производство - едностранно до произнасянето на съда, не притежава правната характеристика на уведомление до длъжника за предсрочната изискуемост на кредита. Доколкото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора, тя също няма характер на уведомление до длъжника, че кредитът е станал предсрочно изискуем. Що се касае до исковата молба по чл.422 ГПК, то тя безспорно има характер на уведомление, отправено от кредитора до длъжника, че счита кредита за предсрочно изискуем, поради което с връчване на препис от същата на ответната по спора страна, предсрочната изискуемост е обявена на кредитополучателя. Това уведомяване обаче, както е прието и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по т.д. №362/2015г. II т. о., не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска по смисъла на чл.235 ал.3 ГПК, нито да обуслови основателност на предявения положителен установителен иск по чл.422 ГПК, независимо от наличието на останалите обстоятелства, тъй като не може с обратна сила да промени момента на изискуемост на задължението.

При постановяване на решението си, първоинстанционният съд е изложил обосновани и съответни на мат. закон съображения относно неприложимостта на предсрочната изискуемост по отношение на процесното вземане. Не е съобразил обаче, че на 20.ІІ.2017г. действието на кредитния договор е било прекратено поради изтичане на срока, което поставя въпроса за изискуемостта на вземането като подлежащо на съобразяване обстоятелство по чл.235 ГПК. В тази връзка, съответно на правомощията си на инстанция по същество, от правна стана въззивният съд приема, че към дата на настъпилия краен падеж, при основателност на въведеното в срок за отговор възражение за нищожност на договорната клауза за възнаградителната лихва, вземането е изцяло погасено от страна на въззиваемата.

Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. С решение № 1270/9.І.2009 г. на ВКС, 2-ро г. о. по гр. д. № 5093/2007 г. е прието, че за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг; няма изискване възнаградителната лихва да е равна на законната лихва, но с оглед изискването на закона при договаряне да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително. С решение № 378/18.V.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, 2-ро г. о. е прието, че максималния размер на договорната лихва е ограничен единствено от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави, а противно на добрите нрави е да се уговаря компенсаторна лихва за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Настоящият съдебен състав възприема трайната съдебна практика, наложила критериите за добри нрави при уговаряне на възнаградителната лихва при обезпечените и необезпечените кредити и приема, че уговарянето на по-голям от 3-кратния размер на законната лихва по просрочени задължения накърнява добрите нрави, поради което не споделя доводът на възивника, че максималният размер на възнаградителната лихва, който да не противоречи на добрите нрави е 5-кратния размер на законната лихви по просрочени задължения, както е прието с изменението на ЗПК досежно ГПР, прието след сключване на настоящия ДПК. Ето защо клаузата за възнаградителната лихва е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, размерът на уговорената възнаградителна лихва е в очевиден разрез с присъщите й функции – а именно да представлява възнаграждение за предоставения за ползване финансов ресурс, от който кредитиращата институция се лишава за срока на действие на договора, тъй като не е съобразен с размера на предоставената сума.

Следва да се посочи, че макар размерът на законната лихва да се съблюдава като критерий при съобразяване действителността на клаузата за възнаградителната лихва, не следва тази клауза да бъде заместена с правилата, уреждащи мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. На първо място тази разпоредба не е с императивен характер и не представлява повелително правило, което следва да се приложи вместо установената недействителна клауза от договора. Невъзможността да бъде заместена нищожната клауза, установяваща размера на дължимата възнаградителна лихва с правилата на закона, установяващи размера на законната лихва за забава, произтича най-вече от различния характер на възнаградителната и мораторната лихва. Възнаградителната лихва по своята правна природа представлява "граждански плод", цена, компенсация за ползване на определен финансов ресурс (парични средства), докато мораторната лихва е обезщетение за причинени вреди от неточно изпълнение на парично задължение в темпорално отношение.

Предвид установената от настоящата съдебна инстанция частична недействителност на договора за потребителски кредит в частта му, с която страните са уговорили размера на дължимата възнаградителна лихва и с оглед липсата на императивна правна разпоредба, която може да се приложи и да замести недействителната клауза в договора за потребителски кредит, съдът намира, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, представляваща действащ материален закон към момента на възникване на правоотношението между страните, съгласно която, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

По признание на ищеца-жалбоподател, до дата на предявения срещу нея иск, въззиваемата е заплатила сумата от 2 729,00лв. , а според експертното заключение заплатената от нея сума е в размера на 2689,93лв. Което, при дължима по кредита чиста стойност от 1 950,00лв. , сочи на погасяването му чрез изплащане.

Поради съвпадането на крайните изводи на двете инстанции, макар при различни мотиви, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от изложеното, Разградският окръжен съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №32/ 19.ІІ.2019г. по гр.д.№1297/2018г. по описа на РРС

Решението е окончателно и по аргумент на чл.280, ал.3, т.1, предл.І ГПК не полежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.

НР