Р Е Ш Е Н И Е №
Гр. Разград, 18. 07. 2019 г.
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично заседание на петнадесети
юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Анелия Йорданова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Ирина Ганева
2.
Ангел Ташев
при секретаря Н. Р. разгледа
докладваното от съдията Анелия Йорданова в. гр. дело № 190 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Профи кредит
България“ ЕООД чрез пълномощник против Решение № 125/ 25. 03.
2019 г. по гр. д. № 1614/
2018 г. по описа на РС Разград, с което е отхвърлен, като неоснователен предявения иск срещу М.Б. И. да бъде признато за установено,
че дължи сумата 8 116, 02 лв. по
договор за потребителски кредит №
3018016393, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10. 04. 2018 г. до
окончателното й изплащане.
Изложени са доводи,
че обжалваното решение е необосновано и незаконосъобразно, тъй като съдът е обсъдил
събраните по делото доказателства в нарушение на закона
и е достигнал до необосновани правни изводи, че не
е настъпила предсрочна изискуемост на дълга и че клаузата
за дължимо възнаграждение за закупен пакет допълнителни
услуги е нищожна.
Въззиваемият
М.Б. И. чрез пълномощник
е депозирал писмен отговор на въззивната
жалба, като я оспорва като неоснователна.
Разградският
окръжен съд, като обсъди изложените доводи и становища на страните и след
проверка на обжалвания съдебен акт, констатира следното:
Обжалваното
решение е валидно и допустимо, а жалбата депозирана срещу него, разгледана по
същество се явява частично основателна.
От събраните пред районния съд писмени доказателства
безспорно се установява, че страните по делото са сключили Договор за
потребителски кредит №3018016393 /16.03.17 г. за сумата от 3500 лв. главница. В
договора са уговорени ГЛП - 41.17%, ГПР- 49.89%, лихвен % на ден 0.11%, брой
вноски - 36, месечна вноска - 170. 78 лв., падеж - 26 число от месеца,
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 3 164,
04 лв., обща дължима сума по кредита - 9312.12
лв. и вноска от 258.67 лв. Със сумата от 400.86лв. е погасен
/рефинансиран/ друг кредит на ответницата, като остатъкът е преведен по нейна
сметка на 16.03.17 г. Ответницата е
погасила само две пълни месечни вноски и една непълна, като последната е от
дата 18.07.18 г., поради което договорът е прекратен едностранно на 05.07.17 г.
и е обявена предсрочна изискуемост на вземането. На ответницата е изпратено
уведомително писмо, като няма доказателства същото да е изпратено и
получено. За дължимите суми ищецът е
депозирал заявление по чл.410 ГПК. Издадена е заповед за изпълнение
№1376/11.04.18 г. по ч.гр.д. № 635/18 г. на РРС. След образуване на заповедното
производство ответницата е изплатила още 710 лв., като размера на направените
плащания по договора общо е от 1229 лв.
Според заключението на назначената
ССЕ, след рефинансиране на стар кредит от 400.86 лв. , ответницата е получила
сумата от 3099.14 лв. по банков път на 16.03.17 г. Уговорените дължими суми по
договора са общо 9312.12 лв., от които 3500 лв. главница, 2648.08 лв. договорна
лихва, 3164.04 лв. възнаграждение по пакет за допълнителни услуги. Ответницата
е погасила 1 месечна вноска в срок. След прекратяването на договора ответницата
е внесла още една вноска. След издаване на заповедта за изпълнение платила две
вноски, а след депозирането на исковете още 5. По този начин ответницата е платила общо 2525.40 лв. Към датата на
депозиране на исковата молба задължението на ответницата е било 8116.02 лв., от
които 3214.89 лв. главница, 2176.54 лв. лихва и 2724.59лв. възнаграждение по
допълнителен пакет. Към датата на изготвяне на заключението задължението е
намаляло на 6819.62 лв., от които 2975.80 лв. главница, 1558.68 лв. лихва и
2285.14 лв. възнаграждение по допълнителен пакет. Платената главница, според
заключението на ССЕ е в размер на 524, 20 лв.
Въз основа на тази фактическа
обстановка, възприета по аналогичен начин от районния съд, въззивната
инстанция приема следното:
Неоснователно
е възражението на въззивника, че по отношение на
дружеството, като небанкова финансова институция, предпоставките на чл. 60, ал.
2 от ЗКИ са неприложими. Трайна и последователна е съдебната практика по
въпроса, че надлежното обявяване е елемент от фактическия състав за настъпване
на предсрочната изискуемост както в случаите, когато се иска издаване на
заповед за изпълнение по реда на заповедното производство, така и в случаите, когато
кредитният дълг се претендира по общия исков ред. Независимо от
обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а
финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ,
даденото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение за необходимостта преди
подаването на заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че
счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно и следва да намери
приложение по аналогия. Същото следва да се прилага не само за настъпване на
предсрочната изискуемост на задължения по договор за банков кредит (който по
същността си е договор за заем), но и по отношение настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични
задължения по други договори, по които престацията на
кредитора е била изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено.
Не съществуват правно-логически аргументи, които да послужат като основание за
различно третиране на предсрочната изискуемост на кредитите (заемите),
отпускани от небанкови финансови институции, и тези, отпускани от търговските
банки. Няма основание заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ
и по занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде освободен от
задължение да обявява на длъжника, че счита кредитът за предсрочно изискуем,
защото това несъмнено би го поставило в привилегировано положение спрямо
банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя сметка и
на собствен риск. Липсва и основание за поставяне на кредитополучателите по
договори, сключени с небанкови финансови институции, в по-неблагоприятно
положение спрямо длъжниците по договори за банкови
кредити.
По тези съображения настоящият
съдебен състав счита, че и при договор за кредит, сключен от небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ,
съдържащ клауза за предсрочна изискуемост
при неплащане на определен брой вноски, предсрочната изискуемост на вземанията
по този договор не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на
заявлението кредиторът да е уведомил длъжника, че упражнява правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем, и това волеизявление да е достигнало до
длъжника.
Уведомяването на длъжника, че
кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем не е стигнало до длъжника, тъй
като липсват доказателства за това. Следва обаче да бъде съобразено ТР № 8 от
02.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК, с което е прието, че е
допустимо по предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор
за банков кредит поради предсрочна
изискуемост, да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Съгласно цитираното ТР, предявеният по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК
иск за установяване на дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради настъпила предсрочна
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на
формиране на сила на присъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение. В дадените в ТР разяснения се сочи, че при положение, че
съществуването на вземането по заповедта за изпълнение се установява към
момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като намира
приложение нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК,
означава, че следва да се вземе предвид и настъпването на падежа на определени
вноски след предяваване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Приема се, че искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК
следва да се уважи за изискуемите вземания към момента на приключване на
съдебното дирене, като решението на съда следва да отразява правното положение
между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното
дирене.
В случая, със заявлението, подадено по реда на чл. 410 ГПК ищецът е претендирал заплащане на сумата 8 826, 02 лв, , с исковата молба е претендирал заплащане на сумата 8 116, 02 лв. /след като е съобразено извършено плащане от длъжника/, представляваща главница и законна лихва от датата на подаване на заявлението. Други вземания за възнаградителни лихви, лихви за забава, възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, ищецът не е претендирал за плащане. В производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК се установява съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение и съдът дължи произнасяне в рамките на посочените в заявлението основание и размери. В производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК
- за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска, както е прието в т. 11б от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК.Воден от
изложеното, Разградският окръжен съд
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.