РЕШЕНИЕ

№ …….. / 29.10.2019г., гр.Разград

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд Разград

На седми октомври, две хиляди и деветнадесета година

В публичното съдебно заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА

АНГЕЛ ТАШЕВ

Секретар: Св.Лазарова

Прокурор:

Като разгледа докладваното от съдия Ирина Ганева

В.гр.д. № 234 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Н.Н.С. и Р.И.С., подадена чрез пълномощник, против решение № 226/22.05.2019г., постановено по гр.д. №1554/2018г. по описа на РС Разград, в частта, с която в производство по извършване на делба са осъдени на основание чл.12 ал.2 ЗН да заплатят на Д.Н. М., К.Г.Н. и Н.Г.М., както следва: Н.Н.С. – сумата 1 000лв. и Н.Н.С. и Р.И.С. – сумата 2 000лв. Решението се обжалва и в частта, с която двамата жалбоподатели са осъдени да заплатят на основание чл.344 ал.2 ГПК по 14лв. месечно на всеки от съделителите Д.Н. М., К.Г.Н. и Н.Г.М. и по 21лв. месечно на всеки от съделителите Р.Т.Б. и Д.Т.Б., считано от 19.03.2019г. до влизане в сила на решението по извършване на делбата. Като излагат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт в обжалваните части, жалбоподателите молят въззивния съд да го отмени, като отхвърли предявените срещу тях претенции по сметки. В съдебно заседание жалбата се поддържа от упълномощения от страните адвокат.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от Д.Н. М., К.Г.Н., Н.Г.М., Р.Т.Б. и Д.Т.Б., подаден чрез пълномощник, с който оспорват въззивната жалба и молят съда да потвърди решението на районния съд. В съдебно заседание становището се поддържа от явилия се адвокат.

Съдът, след преценка на събраните доказателства, становищата на страните и съобразявайки предмета на въззивната жалба, констатира следната фактическа обстановка: с влязло в сила решение, постановено в първата фаза на настоящото производство, е допуснат до делба поземлен имот с площ 719 кв.м. съставляващ УПИ ХIII-419 в кв. 45, ул. П.Яворов 9 в гр.Лозница, ведно с построените в него масивна жилищна сграда със застроена площ от 69 кв.м. с избено помещение с площ 12кв.м.; масивна жилищна сграда - пристройка със застроена площ 43 кв.м; паянтова жилищна сграда със застроена площ 17 кв.м; масивен гараж със застроена площ от 20кв.м., между страните при следните права: за Д. М. – 2/30 идеална част, за К.Н. - 2/30 идеална част, за Н.М. – 2/30 идеална част, за Н.С. – 6/30 идеална част, за Н.С. и Р.С. в режим на СИО - общо 12/30 идеална част, за Р.Б. - 3/30 идеална част и за Д.Б. - 3/30 идеална част.

Предмет на въззивно обжалване е решението в частта относно претенцията на Д.Н. М., К.Г.Н. и Н.Г.М. с правно основание чл.12 ал.2 ЗН за присъдената сума в размер 1 000лв., длъжима от Н.С. и 2 000лв., дължима от Н. и Р. С., относима към построяването на гараж в имота, както и в частта относно претенцията на всички съделители против Н. и Р. С. с правно основание чл.344 ал.2 ГПК за заплащане на наем за ползване на делбения имот до влизане в сила на решението по извършване на делбата. В тези рамки следва да бъдат съобразени събраните по делото доказателства.

Във връзка с построяването на гараж в делбения имот по делото са разпитани множество свидетели, чиито показания подробно са обсъдени и анализирани от районния съд. Така от показанията на св.Н.Г. и С. И. се установява, че Г. М.( – наследодател на ищците, се занимавал изцяло със строителните работи по изграждане на гаража, той поръчвал материалите и пак той се разплащал за тях. Разполагал с отстъпено право на строеж на гаража, одобрен проект за изграждане. В допълнение, от показанията на св.Н. М.( се установява, че след построяването на гаража, същият се ползвал от семейството на Г. М.( за закупения от тях собствен автомобил.

От друга страна, св.Н.М.( твърди, че при разговор с неговия баща Н.К. последният му казал, че е дал пари на брат му Г. за гаража, на два пъти по 1000лв.

Във въззивната жалба се поддържа оплакване за неправилно тълкуване на гласните доказателства във връзка с горните обстоятелства, но въззивният съд не намира допуснати нарушения от районния съд в този смисъл. Показанията на св.Н.Г. и С. И. следва да бъдат приети за достоверни, предвид факта, че през 1968г.-1969г. първият е работел в техническата служба към Община Лозница и е бил помолен от Г. М.( да огледа документите за изграждане на гаража, а вторият свидетел е бил общ работник при строителството на гаража, т.е. и двамата са непосредствени очевидци на факта, че Г. М.( лично е поръчвал материалите и е плащал за тях. Що се отнася до показанията на св.Н.М.(, същите не са непосредствени, а възпроизвеждат разговор между него и общия наследодател. Освен това са и неконкретизирани – от тях не става ясно на какво основание Н.К. е дал пари на своя син Г. М.(: заем, дарение или нещо друго. В този смисъл обективни и достатъчно конкретизирани се явяват показанията на Н.Г. и С. И.. Като се прибави и безспорното обстоятелство, че впоследствие гаражът се е ползвал изцяло от семейството на Г. М.(, следва да се приеме, че гаражът е построен със средства именно на последния.

Другият спорен момент, поставен за разглеждане с въззивната жалба, е във връзка с претенцията по чл.344 ал.2 ГПК за заплащане на обезщетение от двамата жалбоподатели на останалите съделители за лишаването им от възможността да ползват имота, до постановяване на окончателен съдебен акт. Жалбоподателите оспорват претенцията с твърдение, че никой от претендиращите това обезщетение не е лишаван от възможност да ползва имота, никой от тях не е поискал да го ползва, както и че жалбоподателите ползват само част от делбения имот. Във връзка с тези обстоятелства по делото са разпитани свидетели, които без изключение заявяват факта, че Н. и Р. С. обитават имота, като живеят в бечовите стаи и също те поддържат останалите стаи на горния етаж. Те държат ключовете за целия имот и поради това без тяхното разрешение никой от останалите съделители няма достъп до него. Не се установява някой от съделителите да е отправил искане до тях за достъп до имота преди иницииране на настоящото производство.

При така установената фактическа страна, съдът направи следните правни изводи: въззивната жалба е частично основателна, но на основания, различни от посочените в нея.

Съгласно чл.12 ал.2 ЗН сънаследници, които приживе на наследодателя са спомогнали да се увеличи наследството, могат, ако те не са били възнаградени по друг начин, да искат при делбата да се пресметне това увеличение в тяхна полза; увеличението може да се даде в имот или в пари. В случая Д.Н. М., К.Г.Н. и Н.Г.М. са придобили качеството на съделители по силата на наследствено правоприемство от Г. М.(, който също е придобил собственически права над имота въз основа на наследствено правоприемство от неговите родители Н и К. К.. Установява се от изготвеното заключение на СТЕ, че стойността на гаража към 1975г., когато е построен, е 1 898,03лв., а към настоящия момент е 5 000лв. По този въпрос няма спор между страните, липсва и въззивно оплакване. Не се установява Г. М.( да е възнаграден по друг начин от своите наследодатели Н и К. К.. Ето защо неговите наследници Д.Н. М., К.Г.Н. и Н.Г.М. имат право да получат горната сума от останалите съделители – всеки съобразно своя дял. Доколкото на Н. и Р. С. е определен общ дял в СИО в размер12/30ид.ч. поради закупуването на дяловете на Н. М.( и Донка Иванова през време на брака им, за тази част би следвало съпрузите да отговарят солидарно, съгл. чл.32 ал.2 СК. Подобно произнасяне от РС няма, а не следва и да се постановява без наличие на жалба в този смисъл поради опасност от влошаване на положението на двамата жалбоподатели.

По-нататък, сумите, които двамата жалбоподатели дължат на останалите съделители по реда на чл.12 ал.2 ЗН, са присъдени като обща сума от 1 000лв., дължима от Н.С. на Д.Н. М., К.Г.Н. и Н.Г.М. от една страна и от друга – 2 000лв., дължими от Н. и Р. С. на същите трима съделители. Съдът счита, че паричните обезщетения се дължат поотделно на всяка от тях, тъй като Д.Н. М., К.Г.Н. и Н.Г.М. са с определени конкретни делбени квоти от по 2/30ид.ч. Така Н.С. дължи на всяка от тях по 333,33лв., а Н. и Р. С. дължат по 666,67лв. на всяка от тях. В тази част решението следва да се отмени и да се постанови осъждането на жалбоподателите да заплатят същия сбор суми, но отделно за всеки от останалите съделители.

По отношение на претенцията с правно основание чл.344 ал.2 ГПК, законът посочва, че ако не всички наследници използват наследствените имоти съобразно правата си, както е и в разглеждания случай, съдът по искане на някой от тях постановява какви суми едните трябва да плащат на другите срещу ползването до влизане в сила на окончателния съдебен акт в делбеното производство. От заключението на СТЕ се установява, че месечният наем на имота (без да е включен гаражът, който не се използва от Н. и Р. С.), е в размер 210лв. Претенцията е предявена на 19.03.2019г. и от този момент е възникнало задължение за ползващите имота съсобственици да заплащат обезщетение на неползващите го, съобразно тяхната част. В тази част решението на районния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Не е възможно да се извърши поисканото с въззивната жалба прихващане на задължението на жалбоподателите със задължение на Д.Н. М., К.Г.Н. и Н.Г.М. в размер 18лв. за еднолично ползване на гаража. Такава претенция не е разгледана в делбеното производство пред първостепенния съд, не е предмет и на въззивен контрол.

Страните претендират присъждане на направените във въззивното производство деловодни разноски. Доколкото с изхода от спора не се променя изводът, че исковете против жалбоподателите с правно основание чл.12 ал.2 ЗН са основателни (сумите се дължат, но отделно за всеки от ищците) претенцията на Н.С. и Р.С. за присъждане на деловодни разноски е неоснователна. Въззиваемите са направили разходи, като са заплатили възнаграждения за адвокат, както следва: Р.Б. и Д.Б. са заплатили суми в размер по 400лв.; Д.Н. М., К.Г.Н. и Н.Г.М. са заплатили едно възнаграждение в размер 800лв. Предвид изхода от правния спор жалбоподателите следва да бъдат осъдени да им заплатят горните разходи за водене на въззивното дело.

Предвид изложеното, съдът

Р Е Ш И :

Отменя решение № 226/22.05.2019г., постановено по гр.д. №1554/2018г. по описа на РС Разград, в частта, с която Н.Н.С. и Р.И.С. са осъдени на основание чл.12 ал.2 ЗН да заплатят на Д.Н. М., К.Г.Н. и Н.Г.М., както следва: Н.Н.С. – сумата 1 000лв. и Н.Н.С. и Р.И.С. – сумата 2 000лв., като вместо това постановява:

Осъжда на основание чл.12 ал.2 ЗН Н.Н.С. да заплати на всеки от съделителите Д.Н. М., К.Г.Н. и Н.Г.М. сума от по 333,33лв.;

Осъжда на основание чл.12 ал.2 ЗН Н.Н.С. и Р.И.С. да заплатят на всеки от съделителите Д.Н. М., К.Г.Н. и Н.Г.М. сума от по 666,67лв.;

Потвърждава решение № 226/22.05.2019г., постановено по гр.д. №1554/2018г. по описа на РС Разград, в частта, с която Н.Н.С. и Р.И.С. са осъдени да заплатят на основание чл.344 ал.2 ГПК по 14лв. месечно на всеки от съделителите Д.Н. М., К.Г.Н. и Н.Г.М. и по 21лв. месечно на всеки от съделителите Р.Т.Б. и Д.Т.Б., считано от 19.03.2019г. до влизане в сила на решението по извършване на делбата.

Осъжда Н.Н.С. и Р.И.С. да заплатят направените от въззиваемите деловодни разноски във въззивното производство, както следва: 400лв. на Р.Б., 400лв. на Д.Б. и сумата 800лв., дължима общо на Д.Н. М., К.Г.Н. и Н.Г.М..

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.