ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ /13.03.2019 г., гр.Разград

Окръжен съд Разград

На тринадесети март, две хиляди и деветнадесета година

В закрито съдебно заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА

мл. съдия АНГЕЛ ТАШЕВ

Секретар:

Прокурор:

Като разгледа докладваното от младши съдия Ангел Ташев

ЧВГД № 59 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от Д.С.К., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, сграда 4, офис 1, чрез пълномощник, адвокат Петър Христов АК гр. Шумен, против определение № 332 от 23.01.2019 г. по гражданско дело № 2586/2018 г. по описа на Районен съд Разград, с което е прекратено производството по иск с правно основание чл.45 ЗЗД, предявен от настоящия жалбоподател срещу И.И.И., ЕГН ********** ***, за заплащане на сумата от 200 /двеста/ лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие №0000089721 от 01.10.2018 г. в образуваното производство по изп. дело №20189120401082 по описа на ЧСИ Георги Стоянов, рег. №912, ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозирането на исковата молба до окончателното изплащане на сумата поради недопустимост. В тежест на жалбоподателя са и сторените от И.И. разноски.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно, необосновано и постановено при нарушаване на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Счита, че единствената възможност на ищеца да претендира сторените от него разноски в изпълнителното производство, е след предявяване на осъдителен иск за претърпени имуществени вреди, както е сторил. Твърди, че отговорността за разноските по делото в изпълнителното производство е уредена в чл.79 ГПК и не предвижда възможност разноските сторени от длъжника при прекратяване на изпълнителното производството да бъдат възложени в тежест на взискателя. Акцентира, че съгласно постановеното в т.2 от ТР № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, на обжалване по реда на чл.435, ал.2 ГПК подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размерът на задължението на длъжника за разноските по изпълнението, поради което актът на ЧСИ, с който се присъждат разноски, които обаче не засягат задължението на длъжника, не подлежи на обжалване от последния на основание визираната в чл.435, ал.2, т.7 ГПК хипотеза.

Посочва съдебна практика. Претендира съдебни разноски в настоящото производство.

В законоустановения срок е постъпил отговор на частната жалба от И.И.И., чрез процесуален представител адвокат Марин Радоев Маринов АК гр. Разград, със съдебен адрес:***, партер, Адвокатска кантора Марин Кинов, с който се иска от съда да потвърди като правновалидно, допустимо и правилно обжалваното определени. Излага подробни съображения в подкрепа на твърденията си.

Окръжният съд, като обсъди доводите на частния жалбоподател и съобрази извършените процесуални действия, констатира следната фактическа обстановка.

Районен съд Разград е бил сезиран с искова молба от Д.С.К., с искане да бъде осъден ответникът И.И.И., да заплати на ищеца сумата от 200 /двеста/ лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 0000089721 от 01.10.2018 г. в образуваното производство по изп. дело № 20189120401082 по описа на ЧСИ Георги Стоянов, рег. № 912, ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозирането на исковата молба до окончателното й изплащане.

За да постанови обжалваното определение, районният съд е приел, че отговорността за разноски е гражданско правоотношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено от него. Фактическият състав, който поражда тази отговорност включва неоснователно предизвикан спор, разноски, причинени от воденето на делото по повод на този спор и съдебен акт, който потвърждава правното твърдение на претендиращата страна. Така отговорността за разноски се явява обективна, невиновна отговорност. Тя не е отговорност за вреди, а обхваща само направените по делото разноски. Тази отговорност може да се реализира само във висящ процес /в т.ч. и изпълнителен/ и не може да се търси в отделно производство. Счел е, че ищецът е имал възможност да реализира правата си чрез обжалване на постановлението на ЧСИ, а не да инициира исков процес за заплащане на направените в изпълнителното производство разноски.

При така установеното от фактическа страна, съдебният състав извежда следните правни изводи:

Частната жалбата е подадена от легитимирана страна срещу акт, който подлежи на обжалване, в законовия срок за това и в съответствие с разпоредбата на чл.275, ал.1 ГПК, поради което същата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество съдът намира жалбата за основателна по следните съображения:

Изпълнителният процес представлява продължение на исковия процес, поради което в специалната норма на чл.79 ГПК е уреден въпросът за разноските, направени в изпълнителния процес. Разпоредбата на чл.79 ГПК урежда дължимостта на разноските в изпълнението, като предвижда, че разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, с изключение на случаите, когато делото се прекрати, (освен поради плащане в изпълнителното производство), както и ако изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда. Тази норма е специална и изброява случаите, в които длъжникът носи отговорност за разноските, направени от взискателя в рамките на принудителното изпълнение, но не урежда процесуалната възможност да се съберат по принудителен ред разноските, направени от длъжника в изпълнението в случай на неговото прекратяване поради недължимост на сумите. Постановлението на съдебния изпълнител не представлява изпълнително основание от изчерпателно изброените в чл.404 ГПК, поради което съдебния изпълнител не може да присъди разноски и да събере такива от взискателя в изпълнително производство образувано от него (взискателя). Без наличието на изпълнителен титул и при липсата на изрична уредба в процесуалния закон за длъжника да възстанови направените от последния разноски в прекратеното изпълнително производство, съдебният изпълнител не може да пристъпи към събирането на такива по принудителен ред. Така за него остава възможността да установи вземането си по исков ред, поради това че направените от него разноски имат характер на вреди, претърпени от длъжника и въз основа на влязлото в сила съдебно решение да се снабди с изпълнителен лист, въз основа на който да събере по принудителен ред дължимите му се разноски.

Настоящият съдебен състав намира, че жалбоподателят не е имал възможността да реализира правата си във връзка с разноските направени в изпълнителното производство, чрез обжалване на постановлението на ЧСИ, с което е отказал да му бъдат присъдени сторените от него. Разпоредбата на чл.435 ал.2 ГПК предвижда процесуалната възможност на длъжника да обжалва постановлението на съдебния изпълнител за разноските като способ на защита срещу провежданото срещу него принудително изпълнение. Постановление за разноски по смисъла на чл.435 ал.2 ГПК е всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на задължението на длъжника за разноските по изпълнението – така т.2 от ТР № 3 / 10.07.2017г. на ОСГТК на ВКС. Такъв акт може да бъде сметката за разноски, изготвена от съдебния изпълнител при предприемане на действия по принудително изпълнение, сметката за допълнителни разноски, постановлението за определяне на неплатените разноски при приключване на принудителното изпълнение.

Разглежданият случай не попада в хипотезата на чл.435 ал.2 ГПК. Разноските по изпълнението поначало са за сметка на длъжника. Компетентността на съдебния изпълнител във връзка с разноските не включва правораздавателна дейност по тяхното присъждане. Отказът да присъди на длъжника разноски, направени в изпълнителното производство, не е сред актовете на съдебния изпълнител, подлежащи на обжалване по реда на чл.435 ал.2 ГПК.

По отношение на посочената практика в отговора на частната жалба, настоящият съдебен състав намира, че същата е неотносима в конкретния случай. Хипотезата разгледа в тези съдебни актове е свързана с въпроса относно възможността длъжникът да обжалва постановлението за разноските, претендирани от взискателя под формата на адвокатско възнаграждение, вкл. и отказа на СИ да намали по възражение на длъжника, заплатения от взискателя адвокатски хонорар, а не хипотеза на отказ на СИ да „присъди” разноски в полза на длъжника и в тежест на взискателя.

Във връзка с горното и доколкото се касае за извършени разходи от длъжника в изпълнителното производство, съдът приема, че предявеният иск е процесуално допустим, тъй като съдебният изпълнител не разполага с правомощия да осъжда взискателя за сторени от длъжника разноски в изпълнителния процес при неговото прекратяване. Не е възможно прилагането по аналогия на разпоредбата на чл.78, ал4 ГПК в този случай, тъй като постановлението на съдебния изпълнител за разноските в полза на длъжника не би се ползвало със сила на присъдено нещо, съответно въз основа на него не може да бъде издаден изпълнителен лист.

Поради несъвпадане крайните изводите на двете инстанции, определението на Районен съд Разград следва да бъде отменено като неправилно и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Неоснователно е искането на частният жалбоподател за присъждане на съдебни разноски за производството по частната жалба. Отговорността на страните за разноски е обусловена от изхода на спора - чл.78 ГПК и поради това съдът се произнася по разноските с акта, с който приключва делото в съответната инстанция - чл.81 ГПК. Под „акт, с който приключва делото” по смисъла на чл.81 ГПК законодателят е имал предвид онзи съдебен акт, с който съответната съдебна инстанция разрешава спора по същество или прекратява производството по делото по начин, изключващ последващата му висящност пред нея по повод на същия правен спор. Определението, с което по-горната съдебна инстанция се произнася по частна жалба срещу определение за прекратяване на делото, няма характер на съдебен акт по чл.81 ГПК и по тази причина с него не се присъждат разноски.

Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК, във вр. с чл.274, ал.4 ГПК предвижда, че когато са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК на обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства, като не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. по граждански дела. Съгласно разпоредбата на чл.69, ал.1, т.1 ГПК цената на исковете за парични вземания е търсената сума. В случая цената на иска е в размер на 200 /двеста/ лева, което е под законоустановения минимум от 5000 лв. обуславящ допустимостта до касационно обжалване. Доколкото решението по спора не подлежи на касационно обжалване, то на основание чл. 274, ал. 4 ГПК и настоящото определение не подлежи на обжалване.

Водим от горното, Разградският окръжен съдът,

ОПРЕДЕЛИ:

Отменя определение № 332 от 23.01.2019 г. по гражданско дело № 2586/2018 г. по описа на Районен съд Разград.

Връща делото на Районен съд Разград за продължаване на съдопроизводствените действия

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.