О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
14.03.2019 г. гр. Разград
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, в
закрито заседание на 14.03.2019 г., в състав:
Председател: Рая Йончева
Членове: Атанас Христов
Ангел Ташев
като изслуша докладваното от
съдията Атанас Христов частно въззивно гражданско дело № 60 по описа за
2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 и сл. ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от Н. С. К.,
ЕГН **********, с адрес ***, чрез пълномощника му адвокат П. Х. АК гр. Шумен,
против определение № 330 от 23.01.2019 г. по гражданско дело № 2600/2018 г. по
описа на Районен съд Разград, с което е прекратено производството по иск с
правно основание чл.45 ЗЗД, предявен от настоящия жалбоподател срещу И.И.И.,
ЕГН ********** ***, за заплащане на сумата от 200 /двеста/ лева, представляваща обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение по
договор за правна защита и съдействие №0000089720 от 01.10.2018 г. в
образуваното производство по изп. дело №20189120401082 по описа на ЧСИ Георги
Стоянов, рег. №912, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
депозирането на исковата молба до окончателното изплащане на сумата поради недопустимост.
В тежест на жалбоподателя са и сторените от И.И. разноски.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е
неправилно, необосновано и постановено при нарушаване на материалния закон и
при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Счита, че единствената възможност на ищеца да
претендира сторените от него разноски в изпълнителното производство, е след
предявяване на осъдителен иск за претърпени имуществени вреди, както е сторил.
Твърди, че отговорността за разноските по делото в изпълнителното производство
е уредена в чл.79 ГПК и не предвижда възможност разноските сторени от длъжника
при прекратяване на изпълнителното производството да бъдат възложени в тежест
на взискателя. Акцентира, че съгласно постановеното в т.2 от ТР № 3/2015 г. на
ОСГТК на ВКС, на обжалване по реда на чл.435, ал.2 ГПК подлежи всеки акт на
съдебния изпълнител, в който се определя размерът на задължението на длъжника
за разноските по изпълнението, поради което актът на ЧСИ, с който се присъждат
разноски, които обаче не засягат задължението на длъжника, не подлежи на
обжалване от последния на основание визираната в чл.435, ал.2, т.7 ГПК
хипотеза.
Посочва съдебна практика. Претендира съдебни разноски
в настоящото производство.
В законоустановения срок е постъпил отговор на
частната жалба от И.И.И., чрез процесуален представител адвокат М. Р. М. АК гр.
Разград, с който се иска от съда да потвърди като правновалидно, допустимо и
правилно обжалваното определени. Излага подробни съображения в подкрепа на
твърденията си.
Окръжният съд, като обсъди доводите на частния
жалбоподател и съобрази извършените
процесуални действия, констатира следната фактическа обстановка.
Районен съд Разград е бил сезиран с искова молба от Н.
Стефанов К., с искане да бъде осъден ответникът И.И.И., да заплати на ищеца
сумата от 200 /двеста/ лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие №
0000089720 от 01.10.2018 г. в образуваното производство по изп. дело №
20189120401082 по описа на ЧСИ Г.С., рег. № 912, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от депозирането на исковата молба до окончателното й
изплащане.
За да постанови обжалваното определение, районният съд
е приел, че отговорността за разноски е гражданско правоотношение, което
произтича от процесуалния закон и е уредено от него. Фактическият състав, който
поражда тази отговорност включва неоснователно предизвикан спор, разноски,
причинени от воденето на делото по повод на този спор и съдебен акт, който
потвърждава правното твърдение на претендиращата страна. Така отговорността за
разноски се явява обективна, невиновна отговорност. Тя не е отговорност за
вреди, а обхваща само направените по делото разноски. Тази отговорност може да
се реализира само във висящ процес /в
т.ч. и изпълнителен/ и не може да се търси в отделно производство. Счел е, че
ищецът е имал възможност да реализира правата си чрез обжалване на
постановлението на ЧСИ, а не да инициира исков процес за заплащане на
направените в изпълнителното производство разноски.
При така установеното от фактическа страна, съдебният
състав извежда следните правни изводи:
Частната жалбата е подадена от легитимирана страна
срещу акт, който подлежи на обжалване, в законовия срок за това и в
съответствие с разпоредбата на чл.275, ал.1
ГПК, поради което същата се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество съдът намира жалбата за основателна
по следните съображения:
Изпълнителният процес представлява продължение на
исковия процес, поради което в специалната норма на чл.79 ГПК е уреден въпросът
за разноските, направени в изпълнителния процес. Разпоредбата на чл.79 ГПК
урежда дължимостта на разноските в изпълнението, като предвижда, че разноските
по изпълнението са за сметка на длъжника, с изключение на случаите, когато
делото се прекрати, (освен поради плащане в изпълнителното производство), както
и ако изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени
от съда. Тази норма е специална и изброява случаите, в които длъжникът носи
отговорност за разноските, направени от взискателя в рамките на принудителното
изпълнение, но не урежда процесуалната възможност да се съберат по принудителен
ред разноските, направени от длъжника в изпълнението в случай на неговото
прекратяване поради недължимост на сумите. Постановлението на съдебния
изпълнител не представлява изпълнително основание от изчерпателно изброените в
чл.404 ГПК, поради което съдебния изпълнител не може да присъди разноски и да
събере такива от взискателя в изпълнително производство образувано от него
(взискателя). Без наличието на изпълнителен титул и при липсата на изрична
уредба в процесуалния закон за длъжника да възстанови направените от последния
разноски в прекратеното изпълнително производство, съдебният изпълнител не може
да пристъпи към събирането на такива по принудителен ред. Така за него остава
възможността да установи вземането си по исков ред, поради това че направените
от него разноски имат характер на вреди, претърпени от длъжника и въз основа на
влязлото в сила съдебно решение да се снабди с изпълнителен лист, въз основа на
който да събере по принудителен ред дължимите му се разноски.
Предвидените в нормата на чл. 79, ал. 1 ГПК изключения
освобождават длъжника от отговорност за разноски, но не пораждат право той да
претендира присъждането и принудителното им събиране в рамките на същото
изпълнително производство. Такава е и съдебната практика намерила израз в Определение
№ 491 от 25.08.2017 г. на ВнАС по в. ч. гр. д. № 373/2017 г.; Определение
№ 100 от 16.02.2017 г. на ВнАС по в. ч. гр. д. № 60/2017 г.; Определение № 69
от 11.01.2017 г. на ОС – Варна по в. гр. д. № 2358/2016 г.; Решение № 1363 от
28.10.2016 г. на ОС – Пловдив по в. гр. д. № 2413/2016 г.; Решение от
18.10.2016 г. на СГС по ч. гр. д. № 11176/2016 г., г. о., III-В състав,
Определение № 1691 от 22.05.2017 г. по
в.ч.гр.д. № 2408/2017 г. по описа
на Апелативен съд – София, гражданско отделение, 10 състав.
Настоящият съдебен състав намира, че жалбоподателят не
е имал възможността да реализира правата си във връзка с разноските направени в
изпълнителното производство, чрез обжалване на постановлението на ЧСИ, с което
е отказал да му бъдат присъдени сторените от него. Разпоредбата на чл.435 ал.2
ГПК предвижда процесуалната възможност на длъжника да обжалва постановлението
на съдебния изпълнител за разноските като способ на защита срещу провежданото
срещу него принудително изпълнение. Постановление за разноски по смисъла на
чл.435 ал.2 ГПК е всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера
на задължението на длъжника за разноските по изпълнението – така т.2 от ТР № 3
/ 10.07.2017г. на ОСГТК на ВКС. Такъв акт може да бъде сметката за разноски,
изготвена от съдебния изпълнител при предприемане на действия по принудително
изпълнение, сметката за допълнителни разноски, постановлението за определяне на
неплатените разноски при приключване на принудителното изпълнение.
Разглежданият случай не попада в хипотезата на чл.435
ал.2 ГПК. Разноските по изпълнението поначало са за сметка на длъжника.
Компетентността на съдебния изпълнител във връзка с разноските не включва
правораздавателна дейност по тяхното присъждане. Отказът да присъди на длъжника
разноски, направени в изпълнителното производство, не е сред актовете на
съдебния изпълнител, подлежащи на обжалване по реда на чл.435 ал.2 ГПК.
По отношение на посочената практика в отговора на
частната жалба, настоящият съдебен състав намира, че същата е неотносима в
конкретния случай. Хипотезата разгледа в тези съдебни актове е свързана с
въпроса относно възможността длъжникът да обжалва постановлението за
разноските, претендирани от взискателя под формата на адвокатско възнаграждение,
вкл. и отказа на СИ да намали по възражение на длъжника, заплатения от
взискателя адвокатски хонорар, а не хипотеза на отказ на СИ да „присъди”
разноски в полза на длъжника и в тежест на взискателя.
Във връзка с горното и доколкото се касае за извършени
разходи от длъжника в изпълнителното производство, съдът приема, че предявеният
иск е процесуално допустим, тъй като съдебният изпълнител не разполага с
правомощия да осъжда взискателя за сторени от длъжника разноски в изпълнителния
процес при неговото прекратяване. Не е възможно прилагането по аналогия на
разпоредбата на чл.78, ал. 4 ГПК в този случай, тъй като постановлението на
съдебния изпълнител за разноските в полза на длъжника не би се ползвало със
сила на присъдено нещо, съответно въз основа на него не може да бъде издаден
изпълнителен лист.
Поради несъвпадане крайните изводите на двете
инстанции, определението на Районен съд Разград следва да бъде отменено като
неправилно и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените
действия.
Такава е
и практиката на Окръжен съд - Разград намерила израз в Определение № 119 от
13.03.2019г. по ч.в.гр.д. № 59/2019г. по описа на Окръжен съд – Разград.
По искането
за разноски в настоящото исково производство.
Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с
който приключва делото пред съответната инстанция, съдът се произнася по
искането за разноски. Под акт, с който приключва делото по смисъла на
цитираната разпоредба, се разбира такъв, с
който съответната инстанция разглежда спора между страните като го решава по
същество или постановява акт, който има за последица прекратяването му.
Настоящото определение не е сред така посочените
поради, което искането за присъждане на разноски в настоящото производство се
явява неоснователно.
Такава е и константната практика на ВКС обективирана в
Определение № 327 от 30.07.2018 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 2506/2018 г., III г. о., ГК и цитираните в него определение № 511 от 19.10.2016 г. на ВКС, II- ро т. о. по
ч. т. д. № 2006/2016 г. и определение № 353 от 20.11.2014 г. на ВКС, I -во г.
о. по гр. д. № 2299/2014 г., както и в Определение № 331 от 29.06.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. №
3357/2015 г., I г. о., ГК, Определение № 491 от 27.06.2011 г. на ВКС по ч. т.
д. № 288/2011 г., II т. о., ТК и
Определение № 291 от 15.06.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 822/2017 г., I т. о.,
ТК.
Водим от горното, Разградският окръжен съдът,
ОПРЕДЕЛИ:
Отменя определение № 330 от 23.01.2019 г. по
гражданско дело № 2600/2018 г. по описа на Районен съд Разград.
Връща делото на Районен съд Разград за продължаване на
съдопроизводствените действия
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване,
на осн. чл. 274, ал.4 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.